тва беше странно за 1ви път ми реже мнение .. както и да е ето продължението
първопрестолниците" от Преслав и която била отказана на Петър и Асен. А папската благословия придала на акта на коронясването достатъчно авторитет, щото правомощията на Калоян да са вън от всякакво съмнение. Това личи от последвалото писмо на Калоян, в което той известява папа Инокентий III, че кардинал Лъв го коронясал за „император", т.е. за цар. В случая Калоян благодари за нещо, което никога не е получавал, а Инокентий III, макар и да не удовлетворил изцяло желанието на българския владетел, предпочел дипломатично да не разисква тази тема и се успокоявал с утешението, че независимо от високата цена Римската църква успяла да постави под своята юрисдикция обширното и могъщо царство на българите. Унията, сключена между България и Рим, имала йерархичен характер: българите признали върховенството на папата, но не променили с нищо православните си обреди. Цар Калоян се подписал под един златопечатник, в който тържествено се заклевал във вярност пред Римекия престол, но задълженията му имали чисто декларативен характер и не го обвързвали с нищо нито пред Рим, нито пък към рицарите от IV кръстоносен поход, които не без съдействието на папа Инокентий III се установили в Константинопол.
Историята на този кръстоносен поход е добре известна, а още по-ясни са истинските цели на предводителите му, които с помощта на Венеция успели да превърнат „кръстоносната глупост в търговско предприятие". На 13 април 1204 г. отрядите на западните рицари нахлули в Константинопол и го подложили на грабеж, който няма ранен в историята на средните векове.
Още преди падането на византийската столица цар Калоян влязъл във връзка с водачите на похода - Съветът на бароните изслушал предложението на българския владетел, който им обещавал помощ от 100 000 бойци, ако му признаят царската титла - февруари 1204 г. Предложението било отхвърлено, което до голяма степен предопределило отношението на цар Калоян спрямо западните пришълци.
Скоро след падането на Константинопол Калоян отправил до кръстоносците предложение за мир. Отговорът бил надменен и пълен с предизвикателство: кръстоносците му напомнили, че се разполага в земя, която доскоро принадлежала на византийския император, следователно Калоян трябвало да се откаже от престола. Отправена му била заплахата, че скоро войските на кръстоносците щели да подложат на опустошение цяла Мизия.
Към това време се отнася срещата на цар Калоян с рицаря Пиер дьо Бращьо, който бил прочут със своята храброст и исполинския си ръст. Роберт дьо Клари (един от летописците на похода) разказва следната любопитна история: цар Калоян запитал рицаря нямат ли достатъчно земя там, откъдето са дошли, че са тръгнали да търсят нова Родина. Латинците попитали българите дали са чували за Троянската война. Отговорът бил, че българите знаели добре тази история - през XIII век в България била много популярна т.нар. Троянска притча, в която се описвали събитията около превземането на Троя. Кръстоносците заявили, че са потомци на същите онези троянци, които някога били изгонени от Отечеството си и сега се върнали да дирят бащините си права. Обяснението прозвучало толкова наивно, че дълго след това българите с учудване клатели глави.
Приведеният по-горе епизод свидетелствува добре за намеренията на западните рицари, които след завладяването на Византия не скривали плановете си, че същата съдба очаква и българската държава. Цар Калоян, който не си правел илюзии относно целите на новите си съседи, взел своевременно мерки за защита. Скоро получил и помощ - и то оттам, откъдето най-малко я очаквал. Гръцката аристокрация от Тракия, недоволна от властта на кръстоносците, се обърнала за помощ към българския владетел - ромеите се заклели да почитат Калоян за свой император и господар, ако им помогне да се освободят от угнетителите си. Споразумението било скрепено с договор - цар Калоян обещал помощ и се заклел тържествено, че ще се грижи за ромеите като за собствени поданици - началото на 1205 г. Калоян побързал да изпрати ромейските пратеници по родните им места със заръката час по-скоро да се подготвят за въстание.
В началото на 1205 г. кръстоносците прехвърлили по-голямата част от войските си през Проливите и започнали завладяването на малоазийските владения на Византия. От това се възползувало гръцкото население в Тракия - първи се вдигнали на бунт жителите на Димотика, впоследствие гражданите на Одрин и в кратко време цяла Тракия била очистена от кръстоносците. Изненадан от събитията, император Балдуин побързал да събере разпръснатите си сили и без да чака пристигането на малоазийските си отряди, потеглил да усмирява непокорните градове - под знамената си той имал 140 рицари. От тази цифра най-малко можем да съдим за броя на императорската армия, тъй като всеки рицар имал около себе си десетина оръженосци и пажове, а освен това армията включвала и много помощни войски - следователно посочената по-горе цифра трябва да се умножи многократно.
Когато кръстоносната армия наближила Одрин (29 март 1205 г.), над кулите на града се развявали знамената на българския цар Калоян, на които личали кръстът и ключовете на св. Петър. Скоро след това цар Калоян пристигнал в околностите на Одрин с многобройна войска, в която имало 14 000 кумани. В началото на април той се установил на 5 левги (около 30 км) от града, а съгледвачите му водели усилено разузнаване на неприятелския лагер. Одрин продължавал да се държи, въпреки усилията на обсаждащите го рицари, които безуспешно се опитвали да подкопаят крепостните му стени.
На 13 април приготовленията за решителното сражение привършили и цар Калоян заповядал на куманската конница да проведе демонстративна атака срещу лагера на латинците. Рицарите се увлекли в преследване на куманите, разтеглили редиците си, което едва не довело до поражение. Вечерта бил свикан съвет на бароните, на който се чули гласове, че е самоубийство да се преследват леко въоръжените кумани, които лесно биха отнели рицарската конница до опасни места. Решено било, ако куманите атакуват втори път, рицарите да се построят в боен ред пред лагера, но без да преследват неприятеля.
На следващия ден (14 април) по обед куманите отново нападнали - част от тях даже влетяла в неприятелския лагер. Рицарите набързо се въоръжили и се построили в боен ред, съгласно с дадените разпоредби. Но граф Луи дьо Блуа започнал преследване на противника, като известил императора да го последва. Примерът на граф Луи дьо Блуа бил последван и от останалите рицари, към които се присъединил и император Балдуин. Увлечени в преследването (то продължило 2 левги, т.е. повече от 10 км), рицарите разстроили редиците си, а връзката между отделните части се прекъснала. Куманите сполучили да увлекат челния отряд до мястото, където цар Калоян бил съсредоточил основните си сили. Мястото на засадата било избрано сполучливо - то било сравнително тясно и не позволявало на рицарската конница да се разгърне. Същевременно местността изобилствувала с води и мочурища, които силно ограничавали подвижността на тежковъоръжените рицари - българските войски били „скрити в долове, в потулени и гористи места", където отрано „приготвили примките, засадите и клопките".
Още по-сполучлив, трябва да признаем, бил маньовърът на цар Калоян, който довел до обкръжаване на императорската армия. Няма съмнение, че рицарската конница представлявала страшна сила, която била в състояние да преодолее всеки противник. Преди да влезе в сражение, тя се построявала в четири отряда, които се движели един след друг - императорът стоял винаги начело на третия. Обикновено челният отряд имал задача да пробие фронта на неприятелските редици, а останалите довършвали сражението.
От описанията на битката при Одрин става ясно, че скритите в засада български войски ударили неприятелите в гръб -следователно бил обкръжен не само първият, но и вторият и третият отряд, начело на който яздел сам император Балдуин. Трябва да оценим по достойнство вярното тактическо решение на Калоян, което довело до обкръжаването на почти цялата рицарска армия - само четвъртият отряд под командуването на Енрико Дандоло (дожът на Венеция) останал извън смъртоносния обръч.
В началото рицарите оказали упорита съпротива, но скоро оръженосците им, заедно с помощните войски, ударили на бяг. Рицарите разстроили редиците си и се загубили сред множеството - всеки кръстоносец бил заобиколен („като гъст черен облак") от рояк български воини. Българите сваляли рицарите от конете, „прерязвали вратовете им с коси, удушавали ги с примки, а конете им посичали". Към три часа след пладне сражението приключило с пълна победа на българите - според тъжното признание на един от западните летописци на 14 април 1205 г. „загинал цветът на западното рицарство". Тържествуващ, цар Калоян оглеждал полесражението, осеяно с труповете на „непобедимите" рицари, а малко след това пред него бил доведен като пленник и самият император. Гордият Балдуин украсил триумфа на цар Калоян. На следващия ден цар Калоян започнал преследване на отстъпващите латински войски, но дори бързата му конница не могла да догони бегълците, които изминали разстоянието от Одрин до Константинопол само за два дни — обикновено този маршрут се преодолявал за пет дни. Жителите на Одрин, макар на думи да признали властта на цар Калоян, отказали да го пуснат в крепостта. Оттогава се появили първите пукнатини в българо-гръцкия съюз, който се разпаднал окончателно през следващата година. Междувременно цар Калоян станал пълен господар на положението в Югоизточна Тракия - през април-май 1205 г. той завладял „цялата земя", а куманските му съюзници стигнали до стените на Константинопол. До края на май положението оставало същото - Калоян сторил в латинските земи „всичко, което желаете". В началото на месец юни куманите се оттеглили на север - българският владетел трябвало постоянно да се съобразява със „сезонния" начин на воюване на този народ - когато настъпвали горещините, куманите се оттегляли на север, където имало достатъчно паша за конете.
При все това през юни 1205 г. цар Калоян пренесъл театъра на военните действия в югозападна посока - под прицел били взети владенията на солунския крал Бонифаций Монфератски, един от водачите на похода. Пръв изпитал силите на българите градът Сяр. Рицарите водили бой в околностите на града, но при отстъплението заедно с тях в Сяр влезли и българските войски. Само цитаделата на крепостта останала в ръцете на латинците - започнали преговори, които завършили с клетвено обещание на Калоян да осигури на рицарите свободно да се оттеглят до българо-маджарската граница. Но когато гарнизонът сложил оръжие, българският владетел се съгласил да пощади живота само на „бедните и незначителните", а всички знатни рицари били предадени на смърт.
Кампанията през 1205 г. приключила със завладяването на Пловдив - бедните жители на града и богомилите отдавна изявявали желанието да минат под властта на българския цар. Възпротивила се гръцката аристокрация начело с Алексий Аспиет. Калоян превзел Пловдив, като го предал на „плячкосване и на острието на меча". Укрепленията му били сринати и „единствената гледка, която развеселявала погледа на минаващите, бил Алексий Аспиет, който висеше обесен за краката", коментира събитието Никита Хониат.
След тези събития цар Калоян побързал да се завърне в Търново, където гръцките интриги сеели своята отрова - в столицата назрявал бунт срещу царя. фактът, че византийските историци са премълчали подробностите около заговора, подсилва съмнението, че в него главни действуващи лица били гръцките емигранти и военнопленници - между тях на първо място е стоял безсъмнено Константин Торник, който намерил убежище в България и дълго време бил считан за доверено лице на Калоян. Заговорът бил потушен с бързи и решителни мерки. Прозрял най-после истината за мнимите си гръцки съюзници, Калоян се провъзгласил за техен непримирим враг: „решил ла води безпощадна, непримирима и убийствена война срещу ромеите, казвайки, че не може да търпи повече коварството им, неверния им нрав и променящото се често, ежечасно тяхно поведение".
В началото на 1206 г. (три седмици след Коледа) цар Калоян изпратил силна войска на юг, която при Русион сполучила да разбие армията на Тиери дьо Термонд. Това предвещавало ново напрежение в българо-латинските отношения. През февруари цар Калоян се появил с куманите в Тракия и превзел Неапол, Апрос, Редесто, Пандор, Хераклея, Чорлу и Антира. Регентът на империята Анри бил „твърдо опечален и разтревожен, понеже не разполагаше с достатъчно хора, за да защищава земята си" - съобщава Жофроа дьо Вилардуен, като допълва, че освен Константинопол латинците държали само градовете Виза и Селимврия.
През кампанията си от 1206 г. цар Калоян започнал да преселва жителите на завладените гръцки градове в България - действията му представлявали отговор на гръцката измяна. Ромеите пък побързали да се обединят около видния византийски аристократ Теодор Врана, който бил назначен от латинците за управител на Одрин. През лятото на 1206 г. Калоян обсадил последователно Одрин и Димотика. От този конфликт се възползувал Анри, регентът на империята - с малко сили той се осмелил да излезе от Константинопол и да се притече на помощ на същите онези ромеи, които дотогава латинците безпощадно изтребвали. Раздвижването на враговете му принудило Калоян да вдигне обсадата на Димотика и да изгори многобройните си обсадни машини.
Военните действия през 1206 г. приключили с ново нахлуване на Калоян в Тракия - през септември. Този път укрепленията на Димотика не издържали и жителите му били преселени в България.
В началото на 1207 г. Калоян привлякъл за свой съюзник Теодор Ласкарис, който междувременно се обявил за император в Никея - Мала Азия, След като координирали предварително условията си, съюзниците започнали едновременно настъпление в Тракия и Мала Азия. Калоян се появил с войските си пред Одрин, решен да превземе на всяка цена непокорната крепост - обсадният му парк наброявал 33 каменометни машини, а специално подготвени хора трябвало да разрушат крепостните стени. И този път цар Калоян бил подведен от куманските си съюзници - след като разграбили околността, те се оттеглили на север, тъй като наближавали летните горещини- Това нарушило плановете на българския владетел и той вдигнал обсадата.
До началото на септември не разполагаме със сведения за действията на цар Калоян, но няма съмнение, че той следял внимателно противниците си и предприемал съответните мерки - сигурно е узнал навреме за срещата между новия император на Латинската империя Анри и солунския крал Бонифаций Монфератски. Тя станала в началото на август, а решението било да започнат съвместна война срещу българите.
Последвали събития, които внесли съществена промяна в начертаните планове - на 4 септември 1207 г. Бонифаций Монфератски загинал, пронизан от българска стрела, и главата му била изпратена на Калоян. Българският владетел се възползувал от новосъздаденото положение и в края на месец септември обсадил Солун. Войската му била „повече от пясъка в морето". Под знамената му се стекли българи, кумани, хазари, алани и руси; както отбелязва един съвременник, „потомци на всички родове, които е откърмила северната страна".
Пред Солун се състоял голям военен съвет, на който били уточнени подробностите около предстоящия щурм - октомври 1207 г. Планът на цар Калоян предвиждал всяка кула да се атакува от отделен полк, който с помощта на две стълби трябвало да овладее част от крепостните стени.
След това цар Калоян се оттеглил в шатъра си - по обичая на българите млади юноши стояли на стража около царската палатка, където свещите не угасвали през цялата нощ. След полунощ в българския лагер настъпила суматоха - стенанията на ранения цар Калоян били примесени с обвинения срещу куманина Манастър. Калоян го обвинявал в предателство и повторил няколко пъти, че копието на Манастър му нанесло смъртоносна рана. На другия ден (преди свечеряване) цар Калоян починал в големи мъки. Военачалниците му, които „много го обичали и не пожелали да оставят тялото му на поругание", отнесли със себе си мъртвия цар, като изкормили трупа и го осолили, за да не се разложи по време на дългия път.
Няма съмнение, че цар Калоян станал жертва на заговор, в който главно действуващо лице бил куманинът Манастър. Фактът, че още призори той побягнал от българския лагер, подсилва подозренията, че в комплота срещу царя взела дейно участие куманската аристокрация. Но нишките на заговора водят и до търновския дворец и царевите сродници, включително и до съпругата на Калоян, която била „скитка", т.е. куманка.
От трагичния край на българския владетел се възползували жителите на Солун, които приписали чудодейното си избавление на св. Димитър Солунски, който на бял кон влетял в шатъра на цар Калоян и го пробол с убийственото си копие! Подобни наивни обяснения са нещо обичайно в средните векове, но те не са в състояние да прикрият истината. Поредният преврат пред стените на Солун сложил край на едно великолепно царуване; „юначният" Калоян загинал в разцвета на силите си, на път да осъществи една от вечните мечти на българското оръжие.
Когато през 1972 г. археолозите попаднаха на гроба на цар Калоян (в търновската църква „Св. 40 мъченици"), останките от погребението впечатляваха. Това на първо място се отнасяше до ръста на цар Калоян - той бил висок около два метра, следователно фигурата му се откроявали значително сред неговите съвременници. Впрочем по всичко личи, че необикновеното телосложение било характерна черта за първите Асеневци. При археологическите разкопки в търновската църкви „Св. Димитър Солунски" (през 1906 г.) археологът М. Москов разкрил две много интересни мъжки погребения - покойниците имали близо двуметров ръст. Според него ставало дума за Петър и Асен - те били ктитори на храма и затова погребенията им са в най-представителните места на църквата. От друга страна, пък знаем (това дължим на сведенията от византийски източници), че братовчед им Иванко бил висок на ръст. Както личи от погребението в църквата „Св. 40 мъченици", Калоян не правел изключение сред сродниците си. Внушителният му ръст бил съчетан с една необикновена физическа красота (за това настояват антрополозите) и не случайно съвременниците му го наричали Калоян, т.е. хубавия Иван.
Византийските хронисти се надпреварват да изтъкват жестоката природа на българския владетел, който „разрушил всички ромейски владения със страшни войни и ги направил пустини, като ги измъчил с всякакъв вид злини". Те провъзгласяват цар Калоян за „най-злия враг на ромеите" и „мъж на кръвта", който „непрекъснато измислял все нови и нови начини за умъртвяване". Упрекват го в излишна жестокост, защото си „въобразявал, че унищожаването на ромеите щяло да му донесе сигурност, като смятал, че от това ще стане страшен и ще спечели по-скоро приятелство, отколкото омраза". Обвиняват го също, че „се сближил със скитското племе (т.е. куманите) и свързал с тях роднинство, като възприел и характера на зверската им природа и се наслаждавал на убийствата на ромеите".
На човек му настръхва косата, когато чете ужасите, на които цар Калоян подложил тракийските градове: „българите в съюз с куманите извършиха такива работи, които нито ухото е чувало, нито окото е видяло, нито нечие сърце почувствувало. Много големи, прочути преди това многолюдни селища, угледни ниви и цветущи ливади, високи дворци и красиви къщи — всичко това беше станало убежище само на дивите животни. А кой човек ще оплаче със сълзи отвличанията, набезите, изхвърлянето на улицата на малки деца и избиването на възрастни хора", възкликва византийският историк Никита Хониат. Имаме всички основания да не вярваме на по-голямата част от записаните по-горе обвинения. Защото „жестокостта" на цар Калоян е в повечето случаи предизвикана, пък и направо бледнеела н сравнение с погромите, които кръстоносците устроили над жителите на Константинопол, а след това и над тракийското население. Същият Никита Хониат признава, че когато латинската армия напуснала Аркадиопол, „в него останал да вилнее само вятърът", а жителите на града и околните селища „били предадени на заколение по-скоро като стадо овце или волове, отколкото като християни".
Няма съмнение, че част от разрушенията трябва да припишем на куманските съюзници на Калоян, които били прочути със своята свирепост: те опустошавали всичко по своя път, „а понякога принасяха в жертва на своите божества някои пленници, отличаващи се по хубост, като ги обесваха или бичуваха... и не остана място, незасегнато и пощадено, понеже земята беше изпълнена с безброй злини и беше изпълнена от самата гибел".
От някои признания на същите тези византийски историци става ясно, че цар Калоян действувал решително и сурово само по отношение на ромейската аристокрация, а в отношението си спрямо обикновения народ се отличавал с необикновена справедливост. Не случайно бедните жители на Тракия първи му изразявали покорност и бързали да го признаят за свой господар. Да припомним също, че след обсадата на Сяр Калоян заповядал да избият пленените рицари, но опростил бедните и незначителни хорица, на които осигурил свободен път до Маджарско.
Еретиците (богомили и павликяни) също се радвали на уважението на цар Калоян, който ги имал за съюзници и нито веднъж не ги подложил на гонение.
Истина е, че понякога Калоян действувал сурово, но действията му са оправдани предвид духа на епохата, която диктувала поведение, различно от съществуващите днес морални норми. А изблиците му на жестокост можем да отдадем на чисто физиологически причини - при огледа на черепа на цар Калоян личеше една жестока рана на тилната част, получена от бойна брадва в младежките му години. Ударът е бил много силен и е нанесъл трайни увреждания. При опипването на вътрешната част на черепа се докосваше един ръб, който е притискал силно мозъка на цар Калоян - антрополозите бяха единодушни, че понякога този натиск е предизвиквал жестоки болки, които са могли да доведат и до умопомрачение. Вероятно по време на тези пристъпи цар Калоян е изпадал в онези състояния, за които говорят византийските историци. Но това били моментни припадъци, които не могат да повлияят върху цялостната преценка за неговата природа - тя се отличавала с необикновена справедливост, особено по отношение на народа.
Малкото, което знаем за вътрешната политика на цар Калоян, го представя като мъдър и далновиден управник. Той залягал много за „натрупването на благодат" в Търново - на езика на средновековните хора това означавало събиране на мощи на светци, които дарявали града с „чудна и несъкрушима сила" и го правели неуязвим от вражи нападения. През средновековието славата на един град се оценявала (не на последно място) по християнските реликви, които съхранявал в своите църкви. Ръководен от тези съображения, цар Калоян пренесъл в Търново мощите на Иларион Мъгленски, на Михаил Воин и на света Филотея - все български светци. Пак при управлението му била построена и патриаршеската църква „Възнесение Господне" (на Царевец) - „майката на всички църкви в българското царство". Към управлението на цар Калоян трябва да отнесем и един от строителните периоди на църквата „Св. 40 мъченици", която е приютила и неговия гроб.
Няма съмнение, че цар Калоян заслужава да се брои сред първите пълководци в средновековната история. Годините на управлението му са запълнени с победни и паметни сражения. Най-забележителна е победата му при Одрин на 14 април 1205 г., спечелена срещу елитните войски на западните рицари. С победата на българите при Одрин бил завинаги погребан митът за непобедимостта на рицарската армия, а цар Калоян, се покрил със заслужена военна слава. Пак на цар Калоян трябва да отдадем заслугата, че съкрушил завинаги мощта на Латинската империя и тя престанала да се брои за първа сила в Европейския югоизток.
Най-големи са постиженията на цар Калоян в дипломатическото поприще. На него принадлежи заслугата за извеждането на възстановената българска държава от политическата изолация и утвърждаването на международния й авторитет — и то по време, когато двете части на европейския континент се бяха вплели в смъртоносен двубой. Големите дипломатически способности на цар Калоян спечелиха на България онзи политически престиж, който се оказа напълно достатъчен, за да се превърне държавата на българите в решаващ фактор за съдбините на Европейския югоизток.
-----------------------------------
Цар Иван Асен II (при който България постига политическо могъщество и става 1ва в цяла Европа по сила, макар че мене не ме кефи чак толкова много поради простата причина че сам си вкарва Троянския кон
и стига до разпадане на държавата )
http://freeftp.bergon.net/rack3/users/I ... d%20II.jpg
ЦАР ИВАН АСЕН II
/1218-1241/
Най-големият син на цар Иван Асен I от брака му с царица Елена. Сам той се нарича „цар Иван Асен, син на стария цар Асен". В друг вариант името му е записано като „цар Иван Новия Асен, син на предишния Асен Стария". А трети документ, също от български произход, го споменава с името Калоян.
Годината на раждането му е неизвестна. Според изричното свидетелство на Георги Акрополит при убийството на цар Калоян през 1207 г. синовете на стария Асен - Иван Асен и Александър, все още не били излезли от детска възраст -терминът, употребен от византийския историк, се тълкува, че те били на възраст между 8 и 11 години. При това положение трябва да се приеме, че Иван Асен е роден в края на управлението на своя баща - най-късно през 1195 или 1196 г.
Детските години на Иван Асен били съпътствувани от много превратности. Той станал свидетел на смъртта на своя баща, а впоследствие - и на чичовците си. Правата му на престолонаследник (той бил първороден син на цар Асен) никога не били оспорвани. За толерантността на Калоян спрямо невръстния син на Асен съдим от факта, че той изпратил собствения си син Витлеем да учи в Рим, където по всяка вероятност е трябвало да се подготвя за духовна кариера.
Нова драстична промяна в съдбата на Иван Асен настъпила в края на 12П7 г. - затворът срещу Калоян бил дело на хора, настроени враждебно и към престолонаследника. Новият цар (Борил се падал вуйчо на Иван Асен) не бил чужд на мисълта да премахне синовете на цар Асен и по този начин да укрепи своята власт. За това съдим от последвалите събития: верни хора се погрижили да осигурят бягството на Иван Асен (с него бил и възпитателят му) отначало при куманите, а впоследствие, понеже преследванията продължили, при русите. Не е известно руското княжество, което се съгласило да предостави политическо убежище на низвергнатия български престолонаследник, но съществува мнението, че това било Галичкото княжество.
При русите Иван Асен стоял около 10 години. Връзките му с родината едва ли са прекъснали, но за скорошно завръщане можело само да се мечтае. Не знаем и с какво били запълнени дългите години на изгнанието. Несъмнено те оказали влияние при оформянето на характера на Иван Асен -тежката съдба на изгнаника калила неговата воля и му позволила да прозре горчивата истина за превратностите в човешкия живот. По това време Иван Асен бил вече женен - съпругата му, по всяка вероятност била от руски произход, казвала се Анна и дарила мъжа си с две дъщери.
Щастливата звезда на Иван Асен изгряла през 1217 г., когато събитията в България наложили завръщането му. Той потеглил на юг със „сбирщина руси", т.е. с малка дружина от наемници, набрана из руските степи. Още в началото Иван Асен сполучил да завладее северните краища на държавата, а по-късно под властта му се подчинили и останалите области. Единствено Търново затворило вратите си пред законния цар - там Борил издържал седеммесечна обсада. Накрая търновската аристокрация влязла в споразумение с Иван Асен и му отворила вратите на столичния град. Борил бил заловен и ослепен по заповед на новия цар - 1218 г.
Новият български владетел наследил престол с помръкнал политически престиж - при управлението на Борил могъщата някога българска държава била сведена до незначителна сила, без влияние върху съдбините на Европейския югоизток. Предстояло младият цар да решава сложните проблеми около утвърждаването на своята власт. Отново стоял и въпросът за политическото обединение на българите, тъй като при цар Борил редица територии (в Македония, Тракия и по посока на северозапад) попаднали под чужда власт. Още през 1218 г. едно щастливо обстоятелство помогнало на Иван Асен II да излезе от политическата изолация. Към южната "българска граница (в Тракия) приближавали войските на маджарския крал Андрей II, който се връщал от неуспешен кръстоносен поход в Сирия. Иван Асен II се съгласил да пропусне Андрей II през българските земи при условие, че ще му даде дъщеря си за жена. Маджарският владетел трябвало да приеме условията, поставени от новия български цар. Известно време той отлагал изпълнението на брачния договор, като се оправдавал, че бракът трябвало да получи папската благословия. През 1221 г. пана Хонорий III дал съгласието си и маджарската принцеса Анна-Мария била провъзгласена тържествено за българска царица. Иван Асен II получил като зестра областите около Белград и Браничево, които навремето цар Борил отстъпил на маджарите. Чрез този брак Иван Асен II се сродил не само с маджарския владетелски дом, но и с латинския император, и с никейския владетел - една от дъщерите на латинския император била съпруга на Андрей II, а малко преди това била уговорена сватбата между сина на маджарския крал и Мария, дъщерята на никейския император Теодор I Ласкарис.
През следващите години цар Иван Асен II ангажирал вниманието си по посока на Константинопол, тъй като вече удрял часът за подялбата на Латинското „наследство". То се оспорвало (с цената на всички позволени и непозволени средства) от две гръцки държави - Никейската империя и Епирското деспотство. В този спор рано или късно трябвало да се включат и българите — още повече че епирският владетел Теодор Комнин станал непосредствен съсед на Иван Асен II. Между двамата владетели бил сключен мирен договор, скрепен с брак между Мария, дъщеря на Иван Асен II (от първия му брак), и Мануил, брат на солунския император Теодор Комнин. Договорът бил от полза най-вече за Теодор Комнин, тъй като съюзът му с българите го подсигурявал откъм север и му развързал ръцете по посока на Константинопол.
Не по-малък бил политическият актив и за цар Иван Асен VII - все по-нарастващият му авторитет го извеждал на първо място сред владетелите на Балканите и налагал на латинците една подчертана коректност в отношенията им с българите. Това „балансиране на отношенията", разбира се, не можело да трае дълго. Първи почувствували опасността латинците и дипломацията им подхванала сложна интрига, която имала за цел да подкопае съюза на Иван Асен II с Теодор Комнин. И трябва да признаем, че тази политика се увенчала с пълен успех.
Интригата на латинската дипломация се състояла в следното: тъй като на престола в Константинопол управлявал Балдуин II (той бил на 11 години), те пуснали слуха, че латинците са готови на брачен съюз между Балдуин II и Елена, дъщерята на цар Иван Асен II. По-нататъшните им планове уж предвиждали българският владетел да поеме опекунството над малолетния латински император и да стане регент на Латинската империя. Че това не били повече от умишлено разпространявани слухове, личи от следното: цар Иван Асен II така и не получил официално предложение за подобен съюз; по същото време латинците сключили договор с Йоан дьо Бриен, който предвиждал бившият йерусалимски крал да поеме съдбините на империята и да стане настойник на Балдуин II - договорът бил подписан в Перуджа на 9 април 1229 г.
Латинците пазели в дълбока тайна споразумението от Перуджа - те не без основание разчитали, че слуховете за предстоящото сродяване на управляващите домове в Константинопол и Търново ще предизвикат ответни действия от страна на Теодор Комнин. Солунският император, който и без това бил убеден, че влизането му в Константинопол трябва да се предшествува от завладяването на България, решил да постави всичко на карта. През ранната пролет на 1230 г. Теодор Комнин изненадващо насочил войските си срещу България - под знамената си имал и много западни наемници. От Одрин той потеглил на север, преминал река Марица и навлязъл в българска територия. Самочувствието на Теодор Комнин било равно на неговата самонадеяност - „смятал, че българите ще се уплашат и няма да издържат даже първото нападение на войските му". За увереността в победата съдим от факта, че водел и семейството си.
Изненадата, на която разчитал Теодор Комнин, станала първопричина за поражението му. Цар Иван Асен II нямал достатъчно време да подготви войските си. Но на негова страна било правото на защитник на родната страна -- „той се уповавал повече на нарушаването на клетвите и договорите от страна на Теодор Комнин". Окриляло го и дръзновението на младежките му години, склонността към риска, която често оправдава смелите и амбициозни начинания. С малка войска (според думите на византийските историци „хиляди в нея не можело да се броят") той смело се впуснал срещу нашествениците и ги посрещнал близо до българската граница. Можем само да се възхищаваме от бързия марш на българската армия - тя изминала три пъти повече път от войските на солунския император. Това подсказва, че Иван Асен II ще е научил предварително за намеренията на неприятеля.
Войските се сблъскали на мястото, наречено Клокотница, край днешния град Хасково. Откъм север местността е хълмиста, а през равнината протича малка рекичка. За никаква изненада или скрит маньовър от страна на българите не може да става и дума. Византийските историци твърдят, че преди сражението Иван Асен II заповядал да окачат на знамето му „писмената клетка" на Теодор Комнин. Подробности около самото сражение не са известни. Знаем само, че „Теодор Комнин бил решително победен от българите и взет в плен с мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните, а всичките им вещи станали плячка" на победителите.
Това знаменито сражение станало на 9 март 1230 г. в „деня на светите 40 мъченици", на чието „застъпничество" цар Иван Асен II побързал да отдаде великолепната си победа.
Катастрофата, която сполетяла Теодор Комнин при Клокотница, не се оказала с толкова трагични последици за войниците му. Към тях българският владетел се отнесъл „човеколюбиво, освободил повечето от войниците и най-вече по-простите и сбирщината, и ги отпратил по селата и градовете им". Действията на цар Иван Асен II могат да бъдат разбрани с оглед на по-нататъшните му планове: той бил не само достатъчно способен военачалник и умеел да печели сражения, но (което е още по-важно) умеел да се възползува от плодовете на победата. Веднага след битката при Клокотница той потеглил към владенията на Теодор Комнин, като смятал да „премахне ромейската власт и да стане господар" в тези земи. Далеч преди навлизането му в ромейските предели освободените гръцки войници разнасяли славата му на добър и човечен владетел и градовете един след друг („без кръвопролития") му отваряли крепостните си врати. Под властта му се подчинил Одрин, след това Димотика, после областта между реките Марица и Места, Сяр, Битоля, Прилеп, областта Тесалия и цяла Албания, чак до Адриатическо море. Както сам Иван Асен II заявява в триумфалния си надпис от търновската църква „Св. 40 мъченици", след 9 март 1230 г. той превзел „цялата земя на кир Теодор Комнин - на Одрин до Драч".
Победата при Клокотница е без съмнение най-щастливата битка във военната ни история - сетнините й имали като последица присъединяването на всички земи, населени с българи, под скиптъра на търновския самодържец. В Солун бил поставен да управлява деспот Мануил, зет на Иван Асен II. Единствено Константинопол останал под властта на латинците, но както отбелязва Иван Асен, „и те се подчиняваха под скиптъра на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мен и благодарение на мен преживяваха дните си". Думите му са естествен израз на нарасналото му самочувствие, но същевременно отразяват много точно обстановката на полуострова след 1230