Ето ти 2 теми, която ти свърши работа
Художественото слово отразява опита на личностите да осмислят живота си. Не просто да го разкажат, а да изследват неговите абсурди и несъответствия, взаимосвързаности и определеност. Художественото слово е опитът на човек да разбере света и себе си и връзките между тези две начала. Затова повечето хора имат нужда да четат художествена литература, а някои от тях - обречените да изстрадат и преживеят не само своята съдба, са провокирани от таланта си да създават. Те са толкова затворени за външния свят - било от свян, било от неодобрение, че могат да оповестяват мислите си само чрез поставени лица. Но не могат да ги задържат за себе си, защото истините, които са открили, касаят човечеството и те трябва да ги извикат. Художествените образи са техните “викачи”. Чрез тях творците могат да споделят с другите и най-интимните си помисли, без да изглеждат смешни или да бъдат отречени. Художественото слово търпи всичко, защото е натоварено с най-тежката задача - да отрази живота на човешкото общество в неговото многообразие, абсурдност и противоречивост. Ето защо големите литературни произведения не търпят правила и ограничения - нито естетически, нито идеологически. И така, най-вълнуващите художествени образи поставят пред изпитание литературната критика. Проблемът не е обаче в образите, а в критиката, която се чувства длъжна да раздава присъди, а не да изследва новото чудо. Всяко ново художествено произведение е едно чудо и за да бъде разбрано и оценено, към него трябва да се подхожда индивидуално, чрез вникване в душевния мир на неговия създател, а не да му се налагат шаблони.
Тези на пръв поглед общоизвестни истини е необходимо да бъдат припомнени, когато се пристъпва към необичайно за една литература произведение, родено в необичайно време, от твърде необичаен творец. Необходимо е да бъдат припомнени, когато става дума за българския роман \"Тютюн\" от Димитър Димов. Подчертавам \"български\" не само защото се различава до голяма степен от традициите на българската романистика, но и именно защото (макар и по нетрадиционен начин) писателят успява да улови и изследва типично български явления. Тридневното “осъждане” на романа при неговото първо издание през 1951 г. от обслужващата литературна критика показва не толкова естетическите тенденции на времето, колкото неспособността на писателското братство да преглътне създаването на едно пълноценно творение като романа \"Тютюн\" от ветеринарен лекар, а не от събрат по перо.
Написаното до този момент от Д.Димов съвсем не го приближава към литературната общност. И \"Поручик Бенц\" (1938), и \"Осъдени души\" (1945) не са романи, които се родеят с тогавашната българска проза, камо ли с така наречената социалистическа литература. Те разкриват дълбоко психологически драми, произтичащи по-скоро от съдбовната предопределеност на героите, отколкото от характерните за българската белетристика социални или исторически обстоятелства. И тъй като \"Тютюн\" продължaва Димовската повествователна техника на философско-морализаторския роман, той се приема като грозното пате сред ятото лебеди. Ако се изтъкне дори само едно от възраженията срещу произведението: \"Психологически измишльотини, Андре Мороа или Стефан Цвайг\", може веднага да се открие огромния страх от \"другите\" и байганьовското презрение към европейското. Самото сравнение на Димов с двама от най-изтъкнатите европейски романисти е гордост за всеки творец. У нас то се превръща в заклеймяване на нетрадиционното, на новите посоки за развитие на българската проза.
\"Осъждането” на романа е сериозно доказателство за значимостта на произведението и като поетика, и като проблематика. С \"Тютюн\" Димитър Димов продължава изследването на един от най-дълбоките проблеми на българската народопсихология - проблемът \"ние и другите\".
Провокиран от ниското национално самочувствие, проблемът е възприеман като заплаха за морала н националната независимост на българите още през Възраждането. Подходът на възрожденските творци е различен - комедийно-сатиричен в комедията \"Криворазбраната цивилизация\", лиричен в поемата \"Изворът на Белоногата\", носталгично-романтичен със сатирични нотки в повестта \"Българи от старо време\". Новата българска литература не остава безучастна към проблема \"ние и другите\", защото след освобождението той добива особена значимост, той е \"есенцията на печалната действителност\".
В стремежа да компенсира петвековната си изостаналост и униженията, които претърпява от другите - било от азиатци или европейци, българинът избира най-краткия път, блестящо изобразен не само от Димов, но и от предшественика му Алеко Константинов в образа на Ганьо Балкански. \"Преобличането\" като художествен похват при изображението на персонажите внушава литературната идея за “поевропейчването” на героите и при двамата автори. Така се подчертава новият (всъщност стар) вид на героите при срещите им с “чуждостта” – Европа; промяната на речта и всички останали атрибути на екстериоризирането характеризират пътя, който поема следосвобожденска България. Както признава самият Алеко, героят му е навсякъде и \"дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат.\" По същия начин въздействат върху икономиката и политиката персонажите – Борис и Павел Мореви от романа “Тютюн”.
В началото на своето свободно развитие българското общество, макар и овъншнено, търсещо непрекъснато опори вън от себе си, в Европа, е изпълнено с енергия, младост, предприемчивост, начало и обещание за бъдещето. Н. Георгиев определя \"Бай Ганьо\" като пролетна творба, творба на надеждата. \"Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти... ще речеш: Европейци сме ний, ама все не сме дотам!...\" споделя самият Алеко.
Ясно изразени са представите му за бъдещето - героят да опознае и приеме своята истинска същност и да я превърне в опора на своя живот.
Половин век по-късно Димитър Димов създава есенния роман \"Тютюн\", за да открие, че българинът не само че не е оправдал надеждите на Алеко, но е довел индивидуалната екстериоризация до национална политика. Действието в произведението започва по време на гроздобера и реално свършва през същия сезон. Стоката, върху която се крепи както личната съдба на героите, така вече (за разлика от \"Бай Ганьо\") и съдбата на цялата държава, не е пролетна като розовото масло на Алековия герой, а есенно-зимна. Ако Бай Ганьо търгува в Европа и не разчита на оценката на европейците, неговите по-късни наследници – парвенюта,заслепени от бързите печалби, с които компенсират ниското си самочувствие, докарват чужденците в страната и не само външно се опитват да им се харесат, но продават безогледно, както съкровищата на душата си, така и родината си. Светът, който пресъздава Димов в романа \"Тютюн”, е разкъсан, натежал, свършващ се, без бъдеще, в който енергията, дори и да избликне, бързо се автоматизира и обезсмисля във възпроизвеждане било на капитали, било на идеологически фанатизъм. Търсенето на опорите извън себе си и родното място се превръща от личностен проблем на индивида в национален проблем. Пролетната картина, с която завършва романът, е по-скоро израз на желанието на Димов за надежда, за бъдеще, но всъщност действието приключва през есента, приключва с безпътицата.
Тя се проявява и през 1951 г., когато излиза романът. При неговата оценка опорите отново се търсят навън, в предварително решени постулати относно такава област като художественото слово, където многообразието е колкото многообразието в човешката природа. Бързата промяна на мненията само доказва липсата на мнение, липсата на истински метод, който насърчава разнообразието в изкуството, за да може да бъде изследвана докрай човешката душа. Още през 1825 г., анализирайки драмата на Грибоедов \"От ума си тегли\", Пушкин пише: \"Драматичният писател трябва да бъде съден по законите, създадени (или признати) от самия него”. Естествено, че мисълта на Пушкин се отнася за всеки творец. Ако се спазваше законът на Пушкин, щяха да бъдат спестени много грозни страници в световната култура, щеше да бъде спестено унижението на много творци. Нямаше да бъде осакатено едно от най-високите постижения на българската романистика (а тя не е кой знае колко богата) - романът Тютюн\". Димов проявява изключително добра воля и желание да отговори на изискванията на така наречения социалистически реализъм и в същото време да поправи онова, което е по силите на тогавашните му идеологически, повествователни и езикови възможности, дописвайки творбата с 250 страници.
Законът на Пушкин трябва да се спазва, защото методът, който използват големите творци извира от сърцето им. Той съответства на тяхната природа. Колкото е по-богата личността на твореца, толкова и методът предполага разнообразни форми и герои, предполага навлизане в най-тъмните и непознати кътчета на човешката душа. (Сякаш това най-много плаши българина и го довежда до загубване на идентичност). Творбите на Димов разширяват полезрението, обогатяват знанията за човека. Още повече, че в \"Тютюн\" той успява да съчетае изследването на \"осъдените души\" с изследването на \"осъдения свят\".
Романът може да се определи като полифоничен (според Бахтин). При неговото създаване участват както писателят, така и ученият, и психологът, и философът. Всеки герой е поставен и изследван в естествената си среда, затова е ярък и убедителен. Димов е изчерпателно аналитичен в детайлите. Анализът е неговата стихия. Той подлага на безмилостни дисекции, както психическите преживявания на своите герои, така и обществено-историческата обстановка, сред която те действат. Минал през душите на осъдените от предишните си два романа, Димов се насочва към изграждането на повече и по-различни човешки светове в свръхсложно единение, за да осъди онова развитие на обществото, което тласка отделната личност към саморазрушение.
Енциклопедичността на интересите издава едно живо и непрекъснато любопитство у този привидно затворен човек. В творчеството си Димов се отваря н показва изключителната сложност, богатство и противоречивост на своята душевност. За Димитър Димов човек е единство от биологически и обществени дадености. Светът на идеите и светът на психологическите преживявания са загадката, на която той посвещава усилията си. Писателят еднакво се интересува, както от общите, типологически белези, определящи социалната категория на героя, така и от индивидуалната и неповторима отлика на всекиго. Димитър Димов разглежда винаги героите в процес, в развитие, а самите процеси - в тяхната противоречивост и нееднозначност. Оттук и възможностите за диаметрално противоположно оценяване на техните постъпки и поведение.
Пишейки от позициите на марксист, Димов изгражда романа си чрез многоизмерната аналитичност на учен, тръгнал задълбочено към същността на обществото и на човешките характеристики. Замисълът му да представи историята на български род от търговци и занаятчии се концентрира в описание на България през 30-те и 40-те години на XX век. Външната класова подредба на образите не издържа под натиска на убедителния психологически драматизъм и романът от описание на трагедията на обречената класа всъщност се превръща в творба за драмата на българската участ. От деформация на характерите, вследствие на социалния натиск и сблъсъци, “Тютюн” всъщност постига вълнуващо художествено пресъздаване на борбата на човека със самия себе си сред наситени с неповторим български колорит обществени ситуации.
Писателят проследява зараждането на злото в душите на всеки от героите и пътя, по който то \"разкапва\" душата му. В края на романа (I роман) героините и от двата конфронтиращи се свята са опустошени, неврастенични, нещастни жени. И макар че Варвара черпи сили от мисълта за Партията, а на Ирина се изплъзва и малката надежда за Павел, то у Варвара желанието за живот e много по-малко. Нейното равнодушие е най-страшната присъда над обстоятелствата. Въпреки усилието на писателя да утвърди идеята за бъдещия свят: \"И ако беше така, новият свят т р я б в а ш е да съществува\", унищожената човечност и топлота у всички герои насочва към търсене на по-дьлбока и същностна причина.
Усложнената представа за героите - разглеждането им в социален и екзистенциален план, довежда до усещане за по-осезаемата им жизнена плътност.
\"Димовият човек\" е самотник, страдалец. Той е демоничен, поради изявената си първична стихийност и инстинктивност и драматичен, заради трагическата вина, която неизменно носи у себе си. Той е човек, магнетично привлечен и обсебен от страстта си. Ирационализмът му го обрича, поради деструктивния заряд, носен от него. Самата ирационалност се провокира от невъзможността за намиране на екзистенциална опора, която да балансира свръхнапрегнатия емоционално-психологически живот. Това довежда до невъзможност за единност, до саморазрушаване, което води към нищото. Опозиционната диаметралност на образите, свързани с “Никотиана\" и с партията, е само повърхностна - в иманентната си природа, те са сродни. Злото им е изначално присъщо, защото духовният им микрокосмос е разчленен поради обвързаността им със сили извън самите тях, въплътени в образите на партията и \"Никотиана\". Ирина търси примирение между личното си достойнство и неконтролируемия си нагон, провокиран от покварения свят на \"Никотиана\". Лила подчинява личните си чувства на обществените си политически ангажименти. Развитието им е по посока на разрушение, разединение на личността и така се проявява злото като тяхна първична обусловеност. И Партията, и \"Никотиана\" изчерпват екзистенциалната енергия и превръщат човека в зависимо същество, защото пътят, водещ към тях, е път извън личността, към пределна екстериоризация на персоналната екзистенциална опора. Героите търсят балансираща точка в социалната среда, а не в духовния си живот, съдържащ безкрайна потенция за преодоляване на дисхармонията. Процесът на социалната им стабилизация е съпроводен с процес на екзистенциалната деструктивност и хаотичност.
Контрастът между комунистите и образите, свързани със стария свят е само привиден. Той се дължи на факта, че персонажите около \"Никотиана” владеят социалността, докато комунистите се стремят да отнемат тяхната власт и на свой ред да я овладеят. Осъществяването на тяхната цел се оказва не победа на светлото начало над тъмната, демоническа същност на живота, а заменяне на една власт с друга. \"Тютюн” е роман за механизмите на властта. Димов изследва чрез героите си сложните взаимовръзки и откровените механизми, управляващи и българската държава. Злото в обществото писателят открива в неизбежната замяна на един обсебващ социалността субект с друг, произтичаща от екстериоризацията на персонажите в личностен план. Овъншняването на героите протича по своеобразен начин при всеки от тях, но е първопричина за тяхното саморазрушаване.
Образът на Ирина е трагичен, защото за разлика от Борис, тя съзнателно върви по пътя към своята гибел. Той е изключително сложно изграден поради комплицираната взаимообусловеност на двете му нива на изображение: социално и екзистенциално. Въпреки наличието на алтернативности за социална проекция, Ирина се проектира именно в образа на държанка на един социален властник, което от своя страна е предопределено от специфичната й вътрешна нагласа. Предразположена към падението си по силата на индивидуалните си психологически особености и на социалния си произход, Ирина е духовно уравновесена в началото на своя път: \"А това вълнение идеше от целомъдрието и труда, от душевното равновесие н чувството за достойнство, които после светът на \"Никотиана\" унищожи.\"
У героинята потенциално са заложени изключителни качества и добродетели, които тя не успява да доразвие и отдаде, поради несъответствието между произход и социални влечения. Социалността засилва психологическия й дисбаланс чрез процеса на екстериоризация, при който екзистенциалната й енергия постепенно се изчерпва. Нарастващата стабилност и сигурност на социалната й позиция пораждат емоционално-психологическата й деструкция. Опора на съществуването й стават парите и властта, което води до качествени изменения в нейната същност. \"Сега това бе лице на жена, която осигуряваше доходите си... Сега това беше лицето на Зара.\" Красивата външно Ирина се превръща в духовно огрознено н слабо същество, постепенно цялостно се овъншнява, докато в края на романа Павел я вижда само като \"кукла\". \"Цялата й ценност на човешко същество бе прахосана.\" Затова след промяната на властта, тя загубва всичко - себе си, смисъла в живота си, загубва опората си.
Проблемът, произтичащ от екстериоризацията на човешката личност, е разкрит чрез мотива за двата вида смърт: духовна и физическа. Екстериоризацията на опората води до цялостна личностна овъншненост, при която героите стават органически зависими от социалността. Това е и причината за физаческата смърт при персонажите, свързана с \"Никотиана\", вследствие на смяната на властта, и поради това тя настъпва след духовната.
------------------------------------------------------------------------------------------
ДРАМАТА НА ЧОВЕКА И ВРЕМЕТО В РОМАНА “ТЮТЮН”
Димитър Димов изобразява трагичните, неразрешимите противоречия на човешката душа, страшната разрушаваща власт на страстите, безизходността на индивида, абсурдността на индивидуализма. Идейно-тематичните насоки на творбите му свързваме със силата на човешките страсти, амбиции и с трагизма на човешкия живот. Епичното начало в тях откриваме в интереса към историческия дух на времето, в многостранния обхват на изображението и в богатството на образната система. В основата на трите му романа е темата за грехопадението и за човешката обреченост. В “Тютюн” (както и в “Поручик Бенц” и “Осъдени души”) те се тълкуват в сферата на матеарилистическите интерпретаций. В романа “Тютюн” за първи път се поставя проблема за нравствената деградация, за физическата и духовна разруха на личностите. Главният конфликт в него е на основата на антитезата-нравствен, драматичен, трагичен. Затова и литературната критика определя Димитър Димов като “поет и философ на трагичното у човека”. Героите му се стремят към личен успех, към лично доволство, към лична печалба, постигат ги и умират, разбрали, че цял живот са вървели към миражите, че сами нищо не са спечелили, а само са изгубили именно надеждите, мечтите, романтиката. Двата романа “Тютюн” са различни и по постановка, и по художествено мислене. Големият майстор и във втория вариант успява да изгради художествено-естетически и аналитично-психологически образи на героите, да изследва техните идеи, да проследи пътя им в обществото, да ги покаже като личности-оригинални и запомнящи се. Авторът успява да проникне в скрития свят на човешката душа и търси там искрата на живота, корените на злото, основата на съзиданието и разрушението. “Тютюн” е роман за човешкото ни битие. Идейно-художественият му замисъл свежда до тема от Стария завет за грехопадение-обреченост, а наименованието му насочва към спецификата на социалната проблематика тютюнът е стока и в тютюнопроизводството противоречията достигат най-голямата острота в началото на 40-те години. Те определят и жанра на романа. Наименованието му напомня и за кратките насочващи заглавия на романите на Зола – “Вертеп”, “Жерминал”, “Пари”. Творческият акцент в романа пада върху света на “Никотиана”- неговото могъщество и крах. В интерпретацията на Димов тя е чудовищен звяр, който погубва попадналите в могъщата му орбита: работниците в тютюневите складове се обричат на гладна смърт, а господарите й губят губят своите способности, почтеност и човечност. Димов непрекъснато подчертава обвързаността на своите герои със съдбата на “Никотиана”. Названието съдържа в себе си разрухата и порока, вкопчващ се в душата на човека. Символният намек (отровата никотин) е повече от очевиден. В него има заплашителна двусмисленост. Тя олицетворява силата на парите, властта на тютюневите магнати и противоречието между имащи и нямащи. Тя е средство за свръхпечалби не*ивал лукс, но и единствената алтернатива за изкарване на прехраната. И за доведените но нищета работници, и за властелините на тютюневия концерн. Тя е жестокия бог Молох, който иска кървави жертви. Пряко-публицистично чрез автора-разказвач или от страна на героите се казва: “Никотиана приличаше на смъртоносна машина за печелене на пари, която унищожава хората. Тя убиваше не само работниците, но и господарите си”. Идейно-психолологическият конфликт предопределя и композиционната двуплановост на романа-действието е в средата на Немския папирусен концерн и сред тютюноработниците, които изстрадват правата си на по-достойно човешката участ чрез борба, а това определя отношението им към действителността и света. Тези два свята, непримирими един към друг, са показани паралелно, но в хода на повествованието те непрекъснато влизат във взаимодействия, защото са тясно преплетени и съдбите на отделните герои. Димитър Димов стига до художественото откритие, че границата между двата враждуващи свята минава през семейството. Особено отчетливо е в семейството на гимназиалният учител по латински-двамата му сина- Павел и Стефан са врагове на света, в който властва третия син-Борис. Най-ярките образи в романа “Тютюн” са тези на Ирина и Борис. Авторът открива в тях дълбоки характери, изключителни страсти. Героите израстват с различни заложби. Всичко се решава от силата и енергията им. Те носят своята жизнена сетивност и интелектуалност. В устрема си към висшето общество героите реализират огромната си енергия, но постепенно деградират в морално отношение. По пътя си към върховете на обществото Борис и Ирина погазват нормите на човешкия морал, извършват компромиси със съвестта си, опошляват зародилото се между тях любовно чувство и в крайна сметка се разрушават като личности. И за двамата герои е характерна жаждата за утвърждаване. Срещата осъществява връзката между тях. Образната представа за Борис и Ирина е в сцената с гроздобера. Ирина е романтичка в ученическите си години, мечтателка, четяща до умора любовни романи, а Борис е реалист до цинизъм, прям и дързък. Борис влиза в действие внезапно, остро, категорично. Образът му е исторически и психологически достоверен, художествено най-пълно изграден, убедителен и оригинален при цялата си типичност. Още в първата представа за героя Димов търси изключителното: “Той не приличаше на никой друг младеж в града”. Борис говори с презрение за бедността и за всички, които не могат да се справят с нея. Той се срамува от своя произход и презира морала в семейството си, дори когато баща му проявява гражданския и обществения си дълг. Индивидуалистичната му космополитна философия позволява да се разбере-ще се чувства добре само там, където може да спечели пари. Обзет от главната си цел в живота, той със силата на могъщата си воля потиска своя любовен копнеж към Ирина. Така Борис жертва най-святото човешко чувство-любовта пред кървавия олтар на “Никотиана”. Борис е сложна и противоречива личност, която желае да извърши нещо голямо, велико. В “Никотиана” получава възможност да осъществи амбициите си, да се откъсне от ограничеността на средата, в която живее. Праобраз на Борис е татко Пиер, който полага основите на “Никотиана” и създава болно поколение. Димов следва философията на човешкия характер като родово и индивидуално начало едновременно-“търси типичното като рядко, неповторимо, а не като масово и повтарящо се”. Ето защо обкръжението и вътрешната нагласа за възприемане на света разкриват драмата на ...Мария. Фаталното в нейната съдба е типичното за класата като рядко изключение. Устремил се към света на “Никотиана”, Борис Морев прави изумителна по своята бързина кариера. В разговора с татко Пиер той разкрива “обтегната като стоманен лък воля”, “остър ум”, “хладна пресметливост”, “пламенен устрем”, “богата съобразителност”. Обективните изисквания, нуждите на историческият момент се пресрещат с амбициите на Борис: “Той сякаш бе роден, за да преуспее в света на тютюна...Студеният закон на печалбата търсеше и издигаше тъкмо такива хора”. Енергията и безкрайните му възможности му помагат да се утвърди, а женитбата му с Мария да завладее най-могъщата износителна тютюневата фирма “Никотиана”. За Борис не съществуват морални норми, въпреки че буди възхищение с трудолюбието и енергията си. Женитбата му с Мария е сделка, но изглежда естествена, защото изпитва към нея уважение и нежност. Тя му е дала богатството си, изискано подредения дом и уют. Миражът, обаче, да бъде това, което е, да стане реалност, е възможен само с Ирина. Любовта му към Ирина е своеобразно бягство от себе си, от собствената си целенасоченост-нормалните човешки чувства нямат място в него, те са пречка по избрания път. Борис обича Ирина като спасително гнездо, като заслон от света и от фасадния Морев-самоуверения знаещ и можеш тютюнопроизводител и специалист. “Никотиана” го привлече с възможността да покаже уменията си, да напредне, да се издигне. Миражите пред него са много-да завладее света на тютюна, да се издигне в обществото. Колкото повече успява Борис, толкова повече тази миражи се превръщат в “приказни надежди”. Героят безрезервно приема морала на обществото, в което влиза, защото той не противоречи на мощта, парите, славата и властта, което иска и може да притежава. Сами по себе си те са гибелни, фатални, разрушаващи човешката личност страсти. Да притежаваш мощ и власт, означава да потискаш. Тогава амбициите късат връзките на героите с общността и стават греховни. Така започва проявява бездушие. Той все още повече отрича и погубва човешкото у себе си. За Борис “Никотиана” е представа, която носи душата си, “огнена мечта”, която “изгаря въображението му”. Без да е имал време да я анализира, да открие опасния й смисъл, тя се превръща в негова съдба. Теорията на злото е разгъната в самият герой. У Ирина твърде рано се прокрадва мисълта за обречеността на Борис. Преди да се е запознала с новия му живот, тя мисли: “Златната треска на тютюна го водеше към гибел. И само Ирина, която го познаваше и обичаше, виждаше ....” Борис презира и се страхува от бедността. Страстта му към власт хипертрофира всичко човешко у него, прави го удобен инструмент на собствената му безскрупулност. В условията на изостанала в икономическо отношение страна, той успява, тъкмо защото е без скрупули, чужда на всякаква сантименталност, силен, дързък и ...”морално тъп”. Кондензираната му воля за власт го превръщат в “служител”, “жрец” на “Никотиана”. Тази сила подчинява конкурентите му. Тя му позволява да направи от “Никотиана” концерн. Парите са първостепенната му грижа и те поглъщат и деформират чувствата му към Ирина. Парите са цел и го осъждат на самоунищожение. За Борис богатството е сигурност. Парите му дават власт, правят го недосегаем. Те му позволяват да властва над другите. След всеки връх идва слизане. Върхове и падения, за да остане усещането за нечисти сделки и изнудвания, егоизъм и печалбарска страст, сред които загубва своята индивидуалност. Нравственото му израждане е придружено и с пиянство. Борис носи идеята за обречеността. Той жертва съпругата си, без да осъзнава, че тя му дава сигурност. Борис е моралният убиец на бащата на Ирина. Сякаш неусетно продава и нея на самия себе си. Презрението му към всекиго и към всичко става негов неотменен спътник. Поставяйки се отвъд санкциите на доброто и злото, чужд изобщо на мисълта за греха, за него няма нищо свято. Спомняме си готовността му да продаде душата си. Борис е изплувал над “тълпата” и е намерил “най-добрия купувач за душата си”- “Никотиана”. Тя го обсебва всецяло и не му оставя дори усещането, че губи всичко, защото целта му в живота е лишена от елементарно нравствено съдържание. Богатството, което завоюва с труд и измама, не му носи удовлетворение-в стремежа си към върховете Борис е изгубил вкуса към разкоша, превърнал се е в част от голямата машина на тютюнопроизводството, автоматизирал е живота си. В своя път нагоре Борис се превръща в типичен успяващ хищник. Въвежда нови правила в бранша, правила, които носят печалба и прогрес, смазват хората, унищожават искриците надежда в бедния им живот. Както характеризира Зара: “Той е същински демон, който не познава милост”, а на го нарича “страхливец и филистер”. Постигнал желаното, Борис разбира че е загубил всичко, за което е мечтал. Смъртта го заварва изгубил управление над тютюневия свят, сам, без жена, без любов, без близки и роднини, разбрал, че миражите са непостижими, усетил, че животът му е минал на празно. Чрез Борис, Димитър Димов осъжда краха на егоцентризма. За писателя ограбването на света не е естествено явление. А света –това са хората. Авторовата гледна точка се насочва към изключителното, силното, катастрофичното в човешкия характер. Така се създава епическа широта и психологизъм на повествованието. В “Тютюн” изкушението идва от Борис към Ирина. Водещо е мъжкото начало, което носи своята почит към жената. Към образа на Ирина, Димов се домогва чрез опита на двата си предишни романа. Героинята има важна функция в авторовия замисъл-пораженията са дадени откъм жертвата им. В началото на романа образът на Ирина е свързан с проблема за красотата. Удивителната й жизненост черпи своята издръжливост от народната среда. Красива е целеустремеността й, свързана с осмислен човешки живот-да помага на хората. Мечтата й да бъде далеч от сивата посредственост на околийското градче, копнежът по романтичната изключителност, акцентува дистанцираността й от семейството, от средата и мотивира връзката й за цял живот с Борис, неговият свят-бляскав свят на фалшиви и романтични мечти. Сцената, която “променя” живота й (среща Борис и вижда болната Мария) я разкрива като честна, независима в решенията си красива и пламенна натура. Стремежът й обаче към охолен живот я прави “приятелка на женен мъж”. Поради този стремеж тя не може да опази личността си, а поради тази абсолютна аполитичност, Борис я продава на самия себе си. В този смисъл Ирина е жертва на измамния блясък в големия свят на Борис Морев и двамата ще продължават да се отдалечават един от друг в духовно отношение поради поредицата от компромиси. В романа “Тютюн” истината за човека е скрита, усложнена, противоречива. Ирина бързо свиква с богатството, разкоша и лукса в “Никотиана”. Понякога, внезапно и неочаквано за околните, тя става отново предишната романтична Ирина-напуска новогодишното празненство заради болно дете, помага на Лила, мъчи се да спаси Динко. Особено трагичен е компромисът, когато осъзнава, че не обича Борис, но остава в неговият свят: “Тя е на прага на драматичното си доброволно и съзнателно затъване в света на “Никотиана”” пише Б.Ничев. Диалогът покрива индивидуалността на личността. Самоанализа на героите идва паралелно с волевите им изяви. Героите на Димов се стремят да направят света такъв, какъвто им е нужен. Ирина, както и Борис, се подчиняват на желанията си. А желанията им от младостта са свързани с пари (за Борис) и бляскав живот (за Ирина). Така авторът обвързва предпоставките, които оформят човека – семейството и обществото. Волята и разумът са диференцирани, функционират заедно и взаимно се обогатяват. Героинята е трагична, защото осъзнава падението си. Тя разбира драмата на хората около себе си и предчувства злополучният изход на живота си. Ирина скъсва с мечтата си да бъде полезна на хората. Лекарската професия става без значение и тя я губи. Това е поредният компромис, който прави със себе си. А човек живее чрез смисъла на живота си и когато губи, погубва и самия живот. Ирина съзнателно носи вината в себе си и се самоосъжда. Високият й интелектуализъм определя и драматизма. В света на “Никотиана” паразитното й съществуване става извор на нравствено падение. Някак неусетно волята й се размеква и идва леността. Нищо не остава у нея-ни чест, ни пламенност: “Хитра и безскрупулна жена, на която и е все едно дали я почитат или не”. Жизненият ю устрем се е превърнал в горе на умора, в окаяно всекидневие. Ирина до края на живота си размишлява над своите постъпки. Тя живее с пълното съзнание за реалност и в това се състои драматизмът на съдбата й: “И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й”. Отношението между минало и настояще поражда тъга, защото физическата и духовна красота, интелигентност и правдивост на поривите не са оценени в света на “Никотиана”. Егоизмът е изместил благородството. Тя е мечтаела за дом, за семейство, за деца. Не е получила нито едно от трите. Изгубила е и никога невидяната в реалността любов на Борис. Останала сама, Ирина е разбрала, че миражът е само лъжлив образ, фалш. Самата тя живее сред миражи-обществото, което носи маска на благополучие, хора, които като в огромен карнавал крият лицата си зад думи и възприети маниери, любим, който е и чужд съпруг, и сводник, и търгаш. В този свят Ирина е отишла далеч в отчуждението и порока-изгубила е представата за “свое” и “чуждо”. “Калта се бе втвърдила. Егоизмът и развратът й се бяха превърнали в навик”. Връзката й с фон Гайер няма да я изведе от равнодушието й. Напразни са надеждите й в Павел. Те няма да върнат изгубените чест и достойнство. Затова Ирина сама произнася и изпълнява личната си присъда. Светът й умира. Димитър Димов не дава шанс на своята героиня. Авторът трезво и мъдро осмисля-нежеланието да се бориш поражда равнодушие и тогава идват пораженията на човешкото. Вътрешното разлагане, дисхармонията и хаотичността е болезнено състояние за героите на Димов. Неизлечима е устремеността им към грандиозни цели, които се постигат с коравосърдечие и безскрупулност. Ирина и Борис са в постоянно противоречие и със средата, и със себе си. Обобщението идва по пътя към унищожената красота, в разкриване опустошението на душата на човека. Такава е и моралистичната присъда на авторовата гледна точка. Борис и Ирина се запознават по време на гроздобера, а умират, сграбчени в пипалата на могъщия октопод “Никотиана”. В религията и митологията гроздето е еквивалент на мъдрост, божественост и безсмъртие (в този аспект се използва в християнската иконография), заместването му с тютюна е израз на физическата и нравствената деградация на героите. Романът “Тютюн” е сложно, многопластово и многопосочно творение. В него писателят рисува сблъсъка на класите и идеите през 30-те и 40-те години, обществената поляризация на обществото. Контрастните светове в “Тютюн” са гибелното противоречие на улицата, в душите на героите. Във втория вариант на романа Лила, Шишко, Варвара, Динко, така, както Борис и Ирина, също следват своите трудно постижими мечти. Лила е яростна боркиня за нов свят. Тя е безкомпромисна и готова да се раздели с Палев само защото той не е съгласен с партийни постановки и проявява собствено мнение. Лила и с баща си влиза в яростен спор, без да е убедена лично в партийната правота, а аргументите й са свързани единствено с това, че “другарите горе по-добре знаят”. Опитите на Павел да бъде личност, да размишлява сам, да не се подчинява безпрекословно на предпоставка за личностен драматизъм, който осмисля правото някой да бъде всезнаещ и всевиждащ, та дори това да е й партията. В характеристиката на Лила, Павел, Шишко, Динко, философски съкровеното отвежда до обреченост и тъга в стремежа към желаното, в безсилието по осмисляне на идеала. Идеалът осмисля вярата им, че по-доброто съществуване е право на всеки, стремежът им да се промени битие, което смазва допи когато рискуват да загубят живота си. И за Динко, и за Павел, организираността на борбата е отношение към света. В разбиранията им обречеността осмисля романтиката на идеала... Чрез нея Шишко израства във водач и загива пожертвователно. А възхищението за тази пожертвователност (както и при Динко) осмисля героиката на живота, чийто смисъл носи идеята за вечността, и дава право на капитан Джинс да заяви: “Човек може да ги срещне навсякъде, у всички народи, и всъщност те са, които създават драмата на живота...”. В света на “Никотиана” всяко положение води към сложно стълкновение. То поражда и онази експлозивност на света, чийто два полюса са Борис и Павел. Дори и последната среща на Ирина с Динко е условна с поставка на два разминали се свята. Основното у личността позволява на Димов да използва различно възможностите на психологизма: вътрешната самохарактеристика, диалога, скрития контекст. Докато Талев внушава пълнотата и при него елементите са общочовешки, то Димитър Димов всичко подчинява на една цел- разрушаването на човешката личност. Епизодите са подчинени на общата теза – Димовският принцип на контраста. При него фразата казва точно онова, което става. Тя е скрито подсещане и за втория план при характеристиката на героя, който е ту ироничен, ту трагично-драматичен. Авторът търси философията на личността в нейната натура, волевите стремежи, идеалите и самоизмамите й. Той изтъква с ироничен под текст несъответствието между външността и духовното нищожество. Погребението на Борис е тъжна и сурова гротеска на химерата за всевластно богатство. Той е само един ненужен труп, а паметта за него угнетява: “Една безразлична съпруга стоеше до гроба му....един злобен от глад и невярващ в Христа гръцки поп щеше да го опее”. Героите на Димитър Димов свикват със света, в който живеят и това ги убива. Бездушието и равнодушието са убийствени за тях: фон Гайер добре разбра, че Ирина никога не може никого да обича, че идва при него със знанието на Борис, но тази истина ласкае аристократичното му самолюбие и напълно отговаря на представата му за света и за самия него. Всеки носи своята обреченост и между героите има много общо. Гайер подчинява духа си на съждението, на разума, на волята, на способността си да презира обикновеното, душевната пустота и егоизмът на Тенфелд, плебейската посредственост на Прайбиш, жизнеността, човешко милосърдие и леността на Ирина, активността на Варвара в търсене на свое място в света и нежеланието й да види истината, реалността стремежът на Павел да бъде личност и миражът за общочовешкото щастие, безоблачното бъдеще. Така Димов открива равновесието между европейското и българското като търси голямата философска идея в националното. В границите на реализма Димов използва самоанализа, за да създаде трагично разгънатата си метафора на един човешки живот. В “Тютюн” той акцентира върху волята, която изхабява, върху борбата между разума, знанието и страстта. За героите на Димов подлостта е породена от наситеността. Не само Борис и Ирина са жертва на собствените си амбиции. При тях драматичното в съдбата им се състои в унищожената представа красивото, което те носят като заложби и способности, в моралното им падение. Героите осъзнават невъзможността да изживеят щастлив живот, осмислен от нравствени добродетелни ценности и го осъзнават. Димитър Димов не отрича стремежа на човека към по-добър живот, към удобства и рязко но внушава, че това не става с цената на деморализация на обществото и погазването на хуманността и любовта, които са най-ценното в живота. Стремежът да се съобразяваш само със собственото си “Аз” обезсмисля живота. Така драмата се преобразява в трагедия, а трагичното е дълбоко същностна черта за героите на Димитър Димов. Чрез възхода и гибелта на концерна “Никотиана”, писателят проследява икономическите процеси у нас, смяната на поколенията в тази област, износването и смъртта на онези, които не успяват да пуснат корен в реалността. Но център на романа си остават героите-образна система времето, нравите, идеите, търсенията, мечтите и разочарованията, борбите със себе си и със света. Всеки от тях е типичен за епохата и средата, но и оригинален, носител на много индивидуални черти, колоритен, правдоподобен. Така, и в този си епичен роман, Димитър Димов си остава психолог, изследовател на неизбродимите тайни на човешката душа, носител на европейското в родната ни класика. Романът “Тютюн” е едно от най-оспорваните и противоречиво оценявани произведения, съобразно обществено политическите и социалните условия, които го създават и утвърждават. Те предопределят историческия и личностен драматизъм на епохата и личността. Димитър Димов е от онези творци, чиято творческа индивидуалност търси смисъла на човешкия живот-ценностите му и силата на онези амбиции, които разрушават личността.
_________________ България на българите!!! България над всичко!!!http://ataka.dobrich.com/http://www.facebook.com/profile.php?id=100002078753239 Мили деца, пишете на кирилица! Пазете азбуката на светите братята Кирил и Методий. Тази азбука ни е запазила като българи през вековете. Тя е наше голямо богатство! Гордейте се, че я имаме!
|